Почетохме Иван Карадочев – аристократът на литературната ни критика

Преди година неочаквано ни напусна Иван Карадочев. Шуменското дружество на писателите осиротя, защото той беше мярка и величина в литературните четения, чествания, конкурси – част от духа на нашето сложно преходно време. Аристократичната му осанка беше белег не само на изстраданите философски спорове за смисъла на литературното битие, но и за извисяването на всеки автор до мъдрите послания на времето.

В регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ се събраха университетски преподаватели, литературни творци, общественици, които да отдадат почит на видния интелектуалец и литературен критик.

Николай Калев – председател на клуб „Култура за Шумен“, откри срещата в присъствието на роднини и приятели на Иван Карадочев, пристигнали от цялата страна.

Тъжното винаги е красиво, когато идва от сърцето. Сантиментът по човека на литературата ни превзе от екрана в тъмната зала. Звучеше старият руски романс „Гори, гори звезда“, създаден през 1847 г. по повод 700-годишнината от основаването на Москва. Класиката преодолява границите на враждуващите в Европа.

Иван Карадочев е вече звездичка и ни гледа от небето. Неговият дух е жив за най-скъпите до сърцето му хора.  Признание, което просълзява и мъжете в залата. От загубата на стойностните хора винаги боли.

Николай Калев ни припомни поверието, че когато човек склопи очи на смъртния си одър, душата му отлита на небето и се превръща в малка сияйна звезда. Смъртта е загадка – миг от вечността, както твърдят  древните. „Животът се измерва не с години, а с дирята оставена от нас“ ни завеща  Петър Караангов.

Интелектуалец, ерудит, Иван Карадочев издава над 800 студии на литературно-исторически теми, анализи, рецензии за книги. Той беше част от творческата бохема на Шумен. Витален човек, любящ приятел. Колекционираше африканско изкуство и ножове, които сам правеше. Ловец, рибар, гъбар. Човек със своите пристрастия и прегрешения, но с ярка индивидуалност. Неповторим, уникален. Така го представи Николай Калев – председател на клуб „Култура за Шумен“.

Той поднесе цветя на гостите от Троян – Лиляна Карадочева, сестра на литературния критик,  Лина Борджиева – поетеса и преподавател на по български език и литература. Специална благодарност беше отправена към община Шумен, която осигури 4500 лв. за филма и книгата за Иван Карадочев, която е в тираж 300 броя. Благодарност и на спонсорите, подкрепили идеята за честването.

Проф. Добрин Добрев първи дава идеята, че този интелектуалец трябва да се почете с нещо стойностно. Екип от  литературни специалисти и общественици работят от март до ноември 2022 година, за да съхранят паметта за литературното дело на своя приятел. Човекът, който най-много работи безвъзмездно, е доц. Теменуга Тенева. На публиката тя каза: „Сега Иван Карадочев ни гледа и се подсмихва. Отдавна настоявахме той да събере своите творби. Неговото семейство ни помогна да обобщим архив му и да го подредим. Не знаех от къде да започна. Аз го помолих: „Помагай ми, не ми пречи!“ Понякога се закачеше с мен, но през останалото време бяхме тандем. Мисля, че се получи книгата, която той никога нямаше да напише. А сега ще бъде достояние на хората, които имат някакво отношение към българската литература, към култа на процеса на всичките 50 години, които той е съпреживявал. Книгата е така структурирана, че има всички елементи на критическото – този автентичен образ на времето, който той създава. Благодаря на чудесния предговор на професор Христо Трендафилов. Без активността на Николай Калев книгата нямаше да се случи“.

На микрофона застана проф. Трендафилов – състудент и приятел на Иван Карадочев. Той каза: „Иван има няколко особености. Това е неговото участие в кръжока за литературна критика в Шуменския университет в периода 1972-1976 година, ръководен от асистента Пейо Димитров. Слава богу на тези, които за нула време станаха професори и доценти! Но зад Иван стояха идеите на Елка Константинова /сега в старчески дом/, която тогава прокара кардинална за българската литература линия чрез списание „Златорог“. Чисто естетически подход, който беше на главния редактор Владимир Василев, на нейния вуйчо Николай Лилиев, на баща й Георги Константинов, на историци и критици като Петър Мутафчиев, Йовков, Багряна и т. н. И всичките тези идеи бяха прехвърлени в един извънстоличен център – Висшия педагогически институт в Шумен. В него имаше безбройни спорове, анализи на класически и съвременни произведения. Именно тук се формира естетическият кодекс. Първият председател на кръжока беше Любо Котев  от Ямбол, който имаше самочувствие и ирония към всичко и всички. Неща, които ги има и у Иван Карадочев,  вторият председател. След 1976 година Иван беше изпратен за учител на село, където успява да обясни на учениците си какво е кубизъм! Така той гледаше сатирично на всички части от живота, търсеше веселата страна, зад която се забелязваха горчиви интонации. Последва работа в отдел „Култура“ на общината. Дойде софийския му период – отдел „Критика“ на списание „Пламък“. Веднъж Иван ми каза: „Аз не съм литератор, аз съм философ!“ Той не се занимаваше със социализма, а с начина, по който писателят Ивайло Петров постигна епоса му в „Хайка на вълци“. Иван Карадочев стана звезда в литературната критика. Цялата наша общественост започна да чака монография за писателя Ивайло Петров. Той пресветваше като някаква Фата моргана – ту я има, ту я няма. Монографията остана идея. Нито Ивайло Петров, нито Радичков станаха академици. В замяна на това днес имаме порой от академици… И си спомням думите на Пенчо Славейков: „Цял свят си избира професори за академици, само у нас в България избират писатели за академици“. След завръщането си в Шумен, Иван Карадочев се втурна в други сфери със същата дълбинна ирония. Включи се в Дружеството на писателите, конкурса за поезия „Иван Пейчев“, културния живот на града“.

Относно сборника на Иван Карадочев, проф. Трендафилов подчерта, че е отлично композиран, както може да го направи само един много добър педагог. Специален раздел в книгата има за Иван Пейчев. В последната част са интервютата. Много от материалите са събрани с помощта на семейството, което е предоставило личния архив на Иван Карадочев. Книгата е събитие за литературния живот на Шумен.

На срещата не можаха да дойдат проф. Евгени Кузманов -художник, скулптор и писател от София, Офелия – съпругата на писателя Ивайло Петров, варненският поет Валери Станков, Сашо Серафимов и Елка Няголова от Добрич, Любомир Котев от Ямбол и др. В залата беше портретът на Иван Карадочев, нарисуван от Валентин Кунев през 2018 г.

Проф. Димитър  Игнатовски разказа спомени за колегата си Иван, за ония „мъжки маршрути“ по време на риболов и  игра на карти. Проявявал се е и като много добър кулинар. При обсъждане Енциклопедията на Шумен е настоявал да няма прекалена идеологизация.

Антоний Димов, журналист и поет, каза: „Ако Иван Дочев беше тук, щеше да сложи нещата на мястото им. Щеше да пита какво правим тук и за какво ще говорим. Той имаше чудесно общуване с младите хора. Всички генерации поети и писатели му дължат много. Колкото повече го обърнем към хората извън Шумен, ще го направим по-разбираем. Той има място в националната култура и този сборник го показва. Аз и Станчо Пенчев участваме с интервюта с Иван Карадочев в книгата. Но ако беше тук, той щеше да ни накара да се чувстваме леко неудобно, както винаги го правеше на литературните премиери, на които присъстваше“.

Лина Борджиева  от Троян, завършила Шуменския университет, разказа за литературната си близост с Иван Карадочев, който става нейн поръчител за приемането й Съюза на писателите. Този „отзивчив литературен приятел“ представя две от десетте й книги.

Симеон Идакиев – пътешественик и сценарист, по здравословни причини не присъства на събитието. Той е автор на филма за Иван Карадочев, който беше представен на публиката. Не пристигна и операторът Камен Колев.

На 12 април 2021 г. – Международният ден  на авиацията и космонавтиката, във Военния клуб в София е премиерата на филм за загинал пилот. Там Николай Калев се запознава със Симеон Идакиев и го кани да направят филм за Иван Карадочев. На 4 октомври в София снимат интервюто с Михаил Неделчев, а след това пътуват до Троян, село Медвен и Шумен. Симеон Идакиев озаглавява филма „Мъдрецът и прошката“. А филмът наистина е много сполучлив.

Първите кадри са от родната къща на Иван Карадочев в Троян, където се е родил на 15 февруари 1951 г. Получил фамилията си от своя пра-прадядо, бежанец от Македония, доста мургав /кара – черен  от турски език/. Цочо – бащата на Иван, бяга от България през 1955 г. След пет години се завръща и се предава доброволно на българските власти. Но бягството не му се прощава и е осъден на смърт. Това слага отпечатък върху съдбата на неговия син. Като неблагонадежден Иван отбива военната си служба в трудови войски. През 1972 г. кандидатства и е приет да учи  специалността българска филология във Висшия педагогически институт в Шумен, днес университет. Това предопределя целия му живот.

Важна роля изиграва студентският кръжок по литературна критика, в който са Любомир Котев, Георги Краев, Павел Хайтов, Александър Йорданов, Роза Боянова, Мариус Теофилов, Христо Трендафилов и др. След дипломирането си Карадочев е учител в селата Развигорово /община Хитрино/ и Златар /община Велики Преслав/. Предлагат му работа в Окръжния съвет по култура като методист. Това са златни години за литературния критик. Той се сближава с талантливите творци на града – поетите Ганчо Мошков и Богдан Тетовски, писателя Марин Калинов, художниците Любен Петков и Здравко Недев, хоровия диригент проф. Венета Вичева, артисти от шуменския театър. Широки са познанията му за българската класическа и съвременна литература. Живо се интересува от руската класическа, западната и американската литература. Запознава се с теченията и изтъкнатите автори във философията.

От 1986 до 1988 година Иван Карадочев работи в редакцията на сп. „Пламък“ в София. През 80-те години той пише над 800 литературно-критически и литературно-исторически студии за литературни творби, от които се открояват анализите му за авторите Ивайло Петров, Тончо Жечев, Йордан Радичков и др. През 1986 г. е приет за член на Съюза на българските писатели – признание за неговия литературен талант.

През 1989-90 година той е един от основателите на СДС в Шумен. За кратко е заместник-кмет във временната управа през 1991 г.

Във филма видяхме, че Иван Карадочев колекционира и изработва ножове и ножчета, маски и велосипеди. Почитател е на африканското изкуство. Страст са му ловът и риболовът, събирането на гъби.

Напуска този свят внезапно, в съня си, на 2 декември 2021 г.

В очите на Михаил Неделчев Иван Карадочев е „леко дистантен човек, със загадъчна усмивка – наблюдава, отколкото участва“. Литературната му критика е също дистантна – без биографизъм. „А това е много ценно качество!“ – според М. Неделчев.

В село Медвен екипът се среща с Любомир Котев. Той споделя: „От разговорите с Иван Карадочев съм научил повече, отколкото от университетите. И сега продължавам да си общувам с него. Ние намираме истината за света и за себе си, когато говорим непревзето. Не са много хората, които могат да изразят не толкова себе си, а българщината. Тези мои приятели ще останат незаменими. Иван беше такъв човек. Той познаваше прекрасно Иван Хаджийски, но не цитираше Иван Хаджийски, а преосмисляше неговите истини“.

Проф. Евгений Кузманов, художник, писател и скулптор е един от най-близките приятели на Иван Карадочев. Той казва: „Иван е  самобитен широкоскроен човек. За литературата той беше много особен случай. Ценеше много думите. Беше ясен и точен. И същевременно доста строг в това, което другите излъчват към него. Ако усети, че някой човек се смята за специалист, а не е това, за което се мисли, Иван веднага правеше дистанция. Големи писатели искаха да чуят мнението на Иван“.

Особено тежко преживява кончината на Иван Карадочев шуменският общественик Николай Калев, който беше водещ на  вечерта в памет на нашия съгражданин. Във филма той казва: „Внезапната смърт на Иван за мене беше жесток удар! Иван се спомина неочаквано в нощта на 1-ви срещу 2-ри декември 2021 година. Предния ден, петък вечерта, към 18 часа той ми звъни по мобилния телефон. Аз го питам: „Ваньо, какво има?“ А той с един дълбок глас с особен тембър ми отговаря: „Исках просто да те чуя“.  Ние имахме с него дълбока и силна духовна връзка. Минават ден-два, най-много четири дни, и ние ще се чуем. Дали във вторник в клуба на културните дейци, дали ще сме с пушка в гората на пусия или с рибарския прът край реката или на язовира. А може и с кошница в ръка за гъби в гората. И аз тогава прозрях нещо много важно и съществено. Всички ние имаме много приятели и познати, но истинските приятели са онези, с които не можеш да се разделиш. Такива бяхме ние двамата с Иван. Всички знаеха, че имаме противоположни политически убеждения. Аз съм убеден комунист – несоциалист, а той – убеден антикомунист и последователен в своите убеждения. Но ние с него си говорихме за литература, поезия, естетика, история. Имахме еднакви интереси. Ние успяхме да се смирим и да си простим един на друг за своите убеждения. Мисля, че изкуството, литературата, културата могат да преведат България на спасителния бряг в това бурно политическо време. Нека припомня какво казва Виктор Пасков в своята поема за Георг Хених: „Велико е изкуството, което е било, което е и което ще бъде. Алилуя! Алилуя! Алилуя!“ Днес, светла му памет на Иван и мир на праха му!“

След тези лични изповеди за Иван Карадочев филмът завърши с перифраза на мисъл на Екзюпери от неговата книга „Земя на хората“: „Единствен духът, когато дъхне върху глината, може да сътвори човека“.  Можехме да прибавим само аплодисменти.

Две икони очакваха Симеон Идакиев и Камен Колев  – фотокопия на Светите братя Кирил и Методий, иконата подарена от ген. Белокопитов при Освобождението на Шумен. Те ще ги получат по-късно.

От  съпругата Мина  научаваме, че Иван Карадочев никога не си е променял местожителството и до края на живота си остава жител на Троян. В гърненце, изработено от троянска глина, са сложени две шепички пръст – едната от родната му къща, а другата – от Троянския балкан. Със сълзи на очи, Николай Калев подари гърненцето на децата му  Александър, Ева, Михаил, за да го заровят в неговия гроб.

От името на клуб „Култура за Шумен“ Мина Карадочева получи икона на Свети Мина – закрилник на семейното огнище, изработена от Пламена Лесидренска в Троян. Тя благодари на екипа, който е организирал издаването на книгата за съпруга й и създаването на филма. На гостите каза: „Благодаря на всички вас! Както каза Теменуга Тенева, аз съм сигурна, че Иван е тук и ни казва: „Благодаря ви, приятели!“

В неговия дом е портретът му, изработен от Валентин Кулев през 2018 г. Николай Калев закри срещата в памет на Иван Карадочев със стихове на Татяна Карова:

„НЯМА СМЪРТ.

 Има обич,

постеля за мама и прошка.

Хляб и вино

 да раздадеш

 за тези, които ги няма.

Всички ние сме Храмът Господен.

И зная –

има само любов,

светлина и надежда

по пътя към Рая“.

Отпихме по чаша вино в памет на Иван Карадочев. Духът му  витаеше около нас неоспоримо. Тъгата ни беше лека, дори щастлива, духовно осъзната за пътя към необятното, който предстои на всеки. Остават само знаците на времето – духовните приятелства и творческото наследство на  личности като Иван Карадочев, който беше истински и в живота, и в литературата.

На следващия ден колеги и роднини бяха на гроба му за панихида, а след това засяха кипарис в двора на Христоганушевата къща, където е клубът на културните  дейци в Шумен. Вечнозеленото дърво ще напомня за литературния критик на Шумен, докато книгата му се популяризира сред читателите.

Валентина МИНЧЕВА

Снимки Валентина МИНЧЕВА

Коментари

коментар

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!