Забравеният Гаджал Войвода, който бе признат за „Войникът на века“
Няма българин, който да не помни и тачи борците за свобода капитан Георги Мамарчев и племенника му Георги Сава Раковски. Забравата на времето обаче е покрила със своята сива пелена името на третия от тази славна фамилия – Георги.
Георги Илиев Симеонов, по-известен като Гаджал Войвода, е другият племенник на капитан Мамарчев и първи братовчед на идеолога на българското освободително движение. Повече от половин век този българин воюва в различни части на Европа, участвайки в освободителните борби, както на българския, така и на чужди народи. Затова и е признат от поколенията за „Войникът на века“.
Днес за подвизите на Гаджал Войвода (още през осемдесетте години на ХХ в. се наложи твърдението на Иванка Икова, музеен служител и родоизследовател, че името гаджал е синоним на неверник. Историците от музея в Котел, които са разговаряли с краеведи, разбиращи османо-турски, приемат същото твърдение – бел.ред) се знае малко. А житейският му път е повече от славен.
През октомври 1811 година в дома на Илия и Цона Симеонови във възрожденския Котел се ражда момче. Кръщават го Георги.
Снимка: Държавна агенция „Архиви“
17 години по-късно, по време на Руско-турската война, младежът е взет от турците и закаран да работи ангария за укрепването на табиите на Шуменската крепост.
„През 1828 додоха руси и заробиха 100 души българи, които бяхме зети от Котел. Заедно с нас заробиха и 400 турци. Закараха ни в Делиормана близо до Силистра. Българите пустнаха, които бяха женени, а ние, които бяхме ергени, останахме при казачки полковник„, разказва в спомените си Георги Симеонов.
Три месеца по-късно котленецът е назначен за преводач, а месец по-късно пристигналата многобройна руска войска атакува Провадия, отбранявана от силите на Шкодра паша и Каръ паша. Това е първият бой, в който Георги Симеонов взима участие като доброволец в руската армия и получава своето бойно кръщение.
През 1829 година вуйчото на Георги – капитан Мамарчев е назначен за кмет на Силистра и младежът пристига в крайдунавския град при него.
„Вуйчо ми Георгий Мамарчов беше полицмайстер в Силистра, но и той преготовляваше въстание. На 1830 до 1833 година се приготовляваше, като беше исписал от села, градове около 60 000 души българи. Но на 1833 година предател – хаджи Йордан Еленченин предаде в Плаковсикия манастир и уловиха вуйча ми Георгий Мамарчов. Той изгори сичките книжа, които ги имаше по въстанието. Него го закараха в Цариград и го проводиха в Кония за три години, отпосле го отровиха. Ний четворищата, които побягнахме от предателска ръка, отидохме в Силистра, оттам ни изпратиха в Русия“, разказва за Велчовата завера Георги.
От Русия „Войникът на века“ се прехвърля в Румъния, където през 1840 и 1841 година взима участие в Браилските бунтове, вторият от които е иницииран от по-малкия му първи братовчед Георги Сава Раковски. След разгрома на бунта, Раковски, който е гръцки гражданин е освободен от килията в Букурещ със съдействието на гръцкия консул. Къде е пребивавал и какво е правил Георги Симеонов, вече станал известен като Гаджал Войвода, до 1848 година сведения няма. Знае се само, че се оженва и се опитва да живее като обикновен гражданин. Но през 1848 година той отново се записва като доброволец в руската армия и участва в потушаването на Унгарската революция. За проявената храброст е награден с медал.
Пет години по-късно българинът отново е на бойното поле. Започва Кримската война, а 42-годишният вече Георги служи в 9-и казашки полк до превземането на град Мачин, а после, както сам пише: „…ме преместиха в 5-и корпус до свършване на Севастополската война до март 26-и 1856 година“. За участието и проявената храброст той е награден с два Георгиевски кръста и няколко медала.
Снимка: Исторически музей – Котел
На 26 март 1856 г. Симеонов е зачислен в запаса със скромна пенсия. Но прозвучи ли бойната тръба, сърцето му на боец не трае – участва в завладяването на Кавказ и потушаването на въстанието във Варшава през 1863 година.
През 1876 г. след неуспеха на Априлското въстание към Сърбия се запътват хиляди българи, за да постъпят в редовете на българските доброволчески чети под командването на Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков, Христо Македонски и Тодор Велков. Сред тях са синът на Гаджал Войвода и племенникът му, които пристигат от Румъния и се присъединяват към четата на войводата Тодор Велков от Шумен. На 28 юни 1876 година тази чета преминава река Тимок край Брегово и достига Ново село, Видинско. Следват двудневни боеве с турската армия и черкези, при които загиват 206 от общо 246-те четници. Сред жертвите са синът и племенникът на Гаджал Войвода.
Самият той е в четата на капитан Райчо Николов, която участва в боя при Гредетин. Там българските доброволци показват невиждана храброст, а подвигът им е описано и от Вазов в „Немили недраги“.
След прекратяване на военните действия в Сърбия, Гаджал Войвода заминава за Русия, където участва в набирането на доброволци за българското опълчение. Пет дни след обявяването на Руско-турската война, „Войникът на века“ постъпва в редовете на Опълчението. Той предизвика интереса на подполковник Калитин, който научавайки биографията на 66-годишния българин възкликва: „Войник, достоен за моята дружина! Да вървим, отец!„.
Въпреки възрастта си Георги Симеонов се сражава храбро при Шипка и Стара Загора, но е тежко ранен и е лекуван в руска военна болница.
Едва възстановен от раните си, Гаджал Войвода разбира, че е избухнало Кресненското въстание (1878) и отново начело „…с 50 души момчета земахме 125 низами в плен. И отидо с двама души у Градешница при пашата за разпоразумение помежду ни за пленниците“. Тук за пореден път е ранен – този път в крака, но „не така опасно“.
Четири години по-късно, през 1881 година, Георги Симеонов пише прошение до Народното събрание за поборническа пенсия.
„Сега пристарял, на 70 години, като немам отнигде никого и никакво подкрепление, нуждаюс е от насущних хляб, зато припадя пред почитаемото събрание да ми определи една пенсия, от която можа да са припитавам в живота си. Надявам се що моята прожба ще се вземит във внимание. С почитание остаюс ваш покорний слуга Георги Гаджал Войвода“.
Колкото и невероятно да звучи, престарелият хайдутин взема участие като доброволец и в Сръбско-българската война през 1885 г., а след това се установява в Русе с поборническа пенсия от 70 лева. Убеден русофил, Гаджал Войвода се нарежда сред съзаклятниците на Офицерският бунт на русофилите в Русе през 1887 година. След разгрома на метежа окръжният управител Мантов го преследва и той забягва в Румъния, където живее при роднини, но пенсията му е спряна.
След повече от осем години 84-годишният Георги Симеонов се завръща в България и пише прошение до княз Фердинанд за увеличение на поборническата му пенсия.
„Ваше Царско височество,
подписаний съм родом от град Котел и от преди 50 години поборник, участвоющ в разни войни, а именно: Маджарската, Кримската, Кавказките, Сръбско-турската, Руско-турската, Кресненското въстание и Сръбско-Булгарската, в която съм ранен на няколко места. Вследствие на тия свои заслуги и бедността почитаемото Народно събрание ми отпусна твърде скромна пенсия, от която мъчно може да ся поддържам и съм принуден да търся милостиня. Нещо, което не е по характера ми.
Живее за кратко в София, след което се прибира в Русе – беден, сломен, самотен, болнав. Семейството му се е разпаднало, синовете му не искат и да чуят за него.
Ваше Царско височество, вследствие на бедното ми състояние и старостта, аз бях принуден няколко пъти да моля Народното събрание и надлежното министерство да ми се увеличи пенсията, като ми се даде и оная, която бе спрята и непредадена само заради това, защото съм отишел да живея в Румъния при някои свои сродници. Но за жалост нееднократните ми молби всякогаж биваха оставяни без по-натанашен ход и на туй основание аз се видох принуден да се отнеса до Ваше Царско височество с настоящета си покорна молба, за да благоволите и издадете височайша заповед да ми се увеличи пенсията и да ми се предаде спряната.
Като се надея, настоящата ми просба ще бъде уважена, за да мога да преживея последните си години в спокойствие, съм на Ваше Царско височество най-покорен поданик
Георги Илиев – Гаджал Войвода
неграмотен“.
От други документи става ясно, че по това време съпругата на Георги Илиев – Тодорица, е на 75 години, а дъщеря им Парашкевица – на 18.
Молбата на възрастния поборник обаче остава неудовлетворена. Синовете му го изоставят и старият и болен Георги, който ослепява, напуска София и заминава за Русе. Там за него се грижи друг опълченец Александър Николов.
„Александър и добрата му съпруга гледаха дяда Гаджал Войвода, който боледува няколко месеца, станал беше като малко дете и умря в ръцете на добрия Александра. Такива като него са рядко помежду ни, да поемнат върху си ден и нощ безпокойства и труд за един стар войвода, който не им е никакъв. Да му слугуват с почит и да го гледат повече от син и дъщеря, да харчат и да го чистят. Това е рядкост. Синовете на Гаджал Войвода не се обърнаха да попитат за баща си и той люто ги прокле на смъртния си час„.
Гаджал Войвода издъхва на 1 декември 1899 година. Погребан с почести, а после забравен, неговото място в българската история остава за вековете.
Източник: Дир.БГ
loading…
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
