С изложба Иван Иванов чества своя 75-ти юбилей
На Архангеловден шуменската галерия „Елена Карамихайлова“ отвори врати за 75-годишния юбилей на Иван Иванов. Той посрещна приятели, роднини и колеги, за да сподели малка част от творчеството си на фотограф, художник, дърворезбар. Пространството оживя от топли прегръдки, цветя, подаръци, послания – искрено признание за създаденото в продължение на половин век. С букет и уиски първи поздрави юбиляра Николай Калев, председател на клуб „Култура“. По едно квалитетно питие връчиха и други гости на събитието. Не чухме приветствие от общината, която даже не поднесе цветя.
Иван Иванов оставя дълбока следа в художествената летопис на Шумен. С обектива си е съхранил личности и събития от общините на региона – свидетелства на времето, „когато се наливаха основите“; когато чествахме 1300 години България; когато демократичният преход промени улици, площади и хора. Иван Иванов прави история и днес. Тепърва личният му архив ще разкрива хрониката на Шуменския край.
Иван Иванов е роден на 5 ноември 1947 г. в Шумен. Като дете посещава кръжока по рисуване на Роза Дайчева. Има дарба, но баща му е стругар и го изпраща да учи в заводското училище, което току-що се открива. После Иван постъпва в завод „Мадара“. Три месеца е фрезист в ремонтно-механичния цех, след това го местят в цеха за механични стругове. Жени се на 20 години. През година и 4 месеца се раждат синовете му Стоян и Добрил. Много са битовите изпитания за семейството му. След казармата започва работа в ТЕЦ-Шумен. Назначен е за фрезист, а работи като художник. Самоук развива художествения си талант, рисува плакати, надписи, табели. В същото време посещава кръжок по фотография в Техникума по индустриална химия.
Там получава първия си фотоапарат, който се оказва дефектен. След това баджанакът му отива на екскурзия в СССР и му носи нов фотоапарат с увеличител. След 3 години и 9 месеца стаж Иван напуска ТЕЦ-Шумен и постъпва в РЕМ-завода, където му купуват фотоапарат, водят го на работа в една от трудовите бригади, докато прави снимки във фотоателието на предприятието, за да онагледява таблата с отличници на социалистическия труд. Негово дело са плакатите за манифестации и чествания в завода.
От 1971 г. са първите му картини
– горски пейзаж, натюрморти, моменти от ежедневието. Опитва с плакатни и темперни бои, акварел, графика… По това време три пъти годишно е на море със семейството си. Заводските бунгала са безплатни, храната евтина, а децата растат безгрижно. На морския бряг той изработва от дърво и камъни сувенири. „С фотоапарата не спирах на снимам на плажа. Носех си акварелни бои и шише с безцветен лак. Рисувах пейзажи върху морските камъни и ги лакирах. И сега ме сърбят ръцете за камък…“ – признава си Иван.
През 1974 г. завършва вечерния Техникум по механотехника, специалност „Двигатели с вътрешно горене“. След работа с приятеля си Савко цяла нощ проявяват любителски снимки. В полунощ се прибира у дома, пресичайки поляната от индустриалната зона. Спи 4-5 часа и отново в завода.
Същата година постъпва в държавно предприятие „Българска фотография“, отдел пропаганда и реклама с директор Сашо Кумбалиев. За този период разказва: „Обикаляхме всички села и градове в окръга и правехме големи снимки за фотовести. С мен винаги имаше човек. Първо отивахме при партийния секретар на селото, в ТКЗС или завода, за да договорим абонамент за нашите производствени снимки през годината. Поставяха ги на площади, улични витрини, читалищни фоайета. Втората ни работа беше за КАТ – снимки на служители, катастрофи, агитационни табла… Започнах да давам някои от снимките на вестник „Шуменска заря“, където фотограф беше бай Аведис, който нямаше възможност за пътуване в окръга. Той се пенсионира и на 1 януари 1981 г. станах фотограф на вестника. Там работих 11 години. Арменецът ми остави стария фотоапарат „Зоркий“. Аз си купувах фотоматериалите. Оптиката ми не беше съвършена и голям проблем беше да снимам по време на манифестации. Вдигах фотоапаратът над главите на хората в публиката. Редакцията ми купи фотоапарат „Практика“. По същото време започнах да строя къща в село Мадара, където някога живяха баба и дядо. Работата беше много напрегната, а условията в редакционната фотолаборатория – мизерни. Вестникът за мен беше убиец, защото бях единствен фотограф. „Шуменска заря“ излизаше пет пъти в седмицата и всеки ден давах по 20 снимки в секретариата при Узунски. И все искаха да са различни. Търсех по-спокойна работа. През 1992 г. се преместих в Регионалния исторически музей, където бях фотограф до пенсионирането си през 2010 г. По-рано работех много неща и времето ми стигаше. Сега уж цялото време на света е мое, а не ми стига… Селската работа няма край! Продължавам да снимам и там. Денем съм в градината, нощем обработвам дигитално образите. Беше ми писнало на времето да проявявам снимки само на тъмно. Сега имам нова щракалка, апарат „Никон“.
Синовете на Иван Иванов като деца се увличат от фотографията, стигат до национални изложби, но спират изявите си. Сега единият е специалист по растителна защита, а другият завършва специалността история, след като се завръща от гурбет в Лондон и започва работа в „Алкомет“. Внукът му Иво Стоянов, вече 30-годишен, живее на седмия етаж в един от блоковете в кв. „Тракия“. Направил е такива снимки с телефона си, че ошашавил Иван с фотографския си поглед. Внучката му Изабел е в 7 клас, танцува балет. Така наследниците взели първата буква от имената на Иван и жена му Иванка. Затова във фамилията най-големият празник е Ивановден.
Иван Иванов е участвал в две национални изложби за фотография. Досега никой не е купувал негови картини и снимки, макар по пет изложби да е правил някога в годината. Апартаментът и селската му къща са пълни с художествени платна и фотографии, наредени в кашони, холни секции, сандъци… Личният му архив е много ценен, защото има
над 7000 снимки само от живота в Шумен
Общо 25 000 са обработените фотографии, а още толкова са необработените в дома му. Кадрите са живата история на нашето сложно и преломно време от последните 50 години в областния център и региона. Сменят се управленци. Строителите на капитализма дават нова визия на града. Времето препуска с европейските надежди и родолюдобивите каузи. Социални трусове и пандемия тревожат хората. Всичко е документирано от обектива, но не на лента, а вече дигитализиран!
Иван Иванов иска да направи дарение на „Държавен архив“ – Шумен. Изискването е снимките да са на хартиен носител. Едно сканиране струва 60 ст. за негатив. Допълнително се описва всеки обект. Важно е да се намерят спонсори, за да се съхрани това богатство, но все още не е намерил такива. Не само богат, но и родолюбив трябва да е този шуменец, който може да оцени фотографския архив като историческа памет на града.
В юбилейната си експозиция Иван Иванов ни представи 14 снимки, 16 картини, 4 дърворезби. Длетото му работи с круша, бреза, червена върба.
От три месеца е член на Дружеството на художниците в Шумен. По този повод споделя: „Не пропускам изложба на колеги в Шумен. Рисуват се модерни, абстрактни неща. Интересно е, но не е моето. Аз съм човек на традиционализма. Сега съм се настроил към портретите. Рисувам по снимки. Имам мой портрет, а на жена ми не съм го довършил. Ето тук в залата е портретът на Райко Великов, с бомбето, беше художник на театъра, още два портрета му правя. Ще участвам с тях в есенната изложба на шуменските художници. В плановете ми са клошари, които съм фотографирал и ще ги рисувам. От 11-я етаж на блока си в Шумен виждам целия град. Вълнуват ме небето, хората, светлините на града. Като бях на 10-я етаж в болницата, пак снимах изгреви, залези, пътища… А този с брадата е Тодор от Мадара, живее в бус. Понякога се движи с колело из селото, вдигнал една вила за косене, сякаш минава черната смърт… Снимам като луд нивите край Мадара, страхотни гледки са!“
Репортерската професия обогатява, а когато има и обектив, емоциите са големи. Незабравимо е преживяването му с планериста Иво от Пловдив, който го взема със себе си да прави снимки, но денят е мъглив… Иван си спомня: „Беше на летището в Шумен по време на състезание. Като си опра главата на гредата, която носи целия делтапланер, тя ми бръмчи като двигател. Снимам през рамото на Иво. Слагам фотоапарата на коляното си, пък каквото стане. Качих се втори път на делтапланера, но тогава Иво започна да прави лупинги, да ми вземе акъла. Щура работа!…“
Идва демокрацията през 1990 г. Революционно, необичайно, интересно време. Иван ходи с фотоапарат по улиците на Шумен, където промените са много, събитията – неочаквани. Навсякъде ври и кипи от нови лица. Златно време за фотографска документалистика! Ако няма апарат на гърдите, го питат: „Да не са те уволнили, Иване?“
Разкрепостени от тоталитарните норми, издателите като луди започват да печатат забранени теми.
Време и за свободни снимки
Стартират модни дефилета, бизнес коктейли, частна търговия. Светът на капитала се вихри във всичките си нюанси, а понякога и без правила. Всъщност, днес има ли истински Закон за авторските права?… Вестникарските сергии преливат от еротични издания, а годишните календари задължително продават женски сексапил. Една моделка е причина за съдебно дело, което Иван Иванов печели, но скандалът вдига пушилката от Шумен до София и обратно…. За да е поетичен, Иван Иванов я води на курията в село Мараш, където са огромните дъбове с хралупи, в които може да влезе човек. Мадамата приключва ангажимента с парично изнудване за фотокалендара. Силуетът й сред житните класове не е разпознат, календарът изчезва като доказателство за съда. Всичко завършва благополучно, но и творческата кариера на фотографа става обект на медиите.
Фотографското око на Иван Иванов е тренирано за женската хубост. Има рефлекс и отдалече лови прелестните дами. Признава, че е с изкривено съзнание, професионално деформиран. И насън, и наяве блуждае от образи и силуети. За себе си обобщава: „Още не съм се увълчил срещу занаята си. Кеф ми е да снимам! Кой каквото ще да приказва, не ми пука! Аз съм си аз!“ Отказвала ли е жена да я снима? „Всяка жена се прави на интересна, но аз мога да си я дебна и да фотографирам, каквото искам от нея“.
Художници Павел Друмев и Тони Райчев настоявали да рисуват фотографа. Той отказал. Със сигурност греши. На нас ни остават живите спомени на синеокият репортер, който не се разделя със своя фотографски обектив – окото на времето!
Иван Иванов има ярки професионални спомени, които неведнъж му носят стрес и физическо напрежение. През 1988 г. Юрая хийп е първата хард рок група, която пробива „желязната завеса“ и гостува в 25 български града. Един от тях е Шумен. Концертът е на стадиона. Фотографът разказва: „Лиляна Тонева от културния отдел на общината организираше желязна шатра на стойност 30 000 лева, за да си слагат там музикантите апаратурата. Хора висят по оградата, милиция следи за реда, аз съм на тревата пред пистата. Крясъци, викове, ужас! Три тона бяха само тонколоните пред мен. Оказа се, че музикантите ще свирят на ефектно осветление, има димки, не мога да снимам, а във вестника чакат снимка от концерта. Снимах плаката на рокаджиите, за да занеса нещо в редакцията“.
Митове и легенди се носят за печатните грешки на „старата редакция“, която се намираше в къщата на ул. „Христо Ботев“. Днес там е частната школа „А &В“ на Бисерка Йовчева. Ставали са грешки със снимки в „Шуменска заря“. Тодор Живков бил изписан като Топор Живков под една фотография. Грешката е в оловния печат под клишето. Ще ни разберат само старите журналисти, които са работили в старата печатница на площад „Оборище“ и знаят какво е метранпаш… В ранни зори вестниците с печатната грешка се изземват от РЕПовете, преди да се продадат в окръга. Фотографът разказва: „Голяма беля, ей! Че не бях партиен член. Кой ще ме защити? Йордан Христов, главният редактор, все ме гонеше да ме прави член на БКП. Като се пенсионира, разбра, че отказът ми е бил в моя полза. Слава богу, че се опазих…“
Иван Иванов е носител на Наградата на Шумен за изкуство и култура за 2019 г. в раздел „Фотография”. При откриването на юбилейната изложба в чест на 75-годишнината му Диян Ефтимов, директор на галерията, каза, че авторът не спира да се вълнува, физически е деен и се раздава във всички жанрове. Иван Иванов няма да спре да ни изненадва. За „многая лета“ той почерпи с последното си домашно вино реколта 2021, защото все още младото не е готово. Но затова пък неговият дух е винаги млад и дръзновението не го напуска. До следващата изложба, Иване!
Валентина МИНЧЕВА
Снимки Валентина МИНЧЕВА
Коментари
коментар
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
